Списъкът ‘За всеки случай’

Published

9 months ago

February 4, 2026

Author

Колата поднесе на заснежения път и само за секунди се озовах в канавката — предницата забита дълбоко в пряспата.

Нищо фатално като щети, но ситуацията изобщо не беше за подценяване — сама жена, на около 150 километра от София, на междуселски път, в десет вечерта.

Стоя си в канавката, от двете страни — гъста, притихнала гора. От двайсетина минути не беше минала нито една кола… и най-вероятно до сутринта нямаше и да мине. Чудех се какво да правя.

Да се обадя на мъжа ми?
Той беше в чужбина в момента — само щях излишно да го притесня.

„Голямо момиче съм — ще се оправя сама“ — казах си.

Реших да звънна на най-добрия ни семеен приятел. Уверен, силен, надежден човек. Колко вечери сме прекарвали заедно — с бутилка вино, разговори до сутринта и цитати от велики поети.

Обадих се.
Описах ситуацията.

Той ме изслуша и отговори с онзи свой дълбок, красив мъжки глас — спокоен, загрижен, но някак философски дистанциран:

— Много си далеч… Ще видя какво мога да направя. Може да намеря някоя пътна помощ наблизо и да я изпратя към теб. Ще ти пратя SMS.

Затворих.

После се обадих на друг наш стар приятел.
Още един от онези, с които сме делили маса, смях и безкрайни разговори за книги, кино и изкуство.

— Ааа… ама аз съм пил, не мога да карам — каза той. — Но ти внимавай, нощ е, всичко може да стане. Най-добре звънни в полицията! Ако има нещо — пак се обади!

Приблизително така реагираха и още няколко души — отдавнашни любители на Кант, поклонници на Гьоте и прочее професионални интелектуалци.

Отворих втората кутия цигари.
Мъглата започна да се спуска, а снегът отново заваля.

Никой не се обади.
Никой не изпрати SMS.

Стана ми студено. И тъжно.

Единственото, което ме спираше да звънна на мъжа ми, беше мисълта, че щом чуя гласа му, ще се разплача… а това щеше да го нарани безкрайно, без да може да помогне от разстояние.

Докато ровех из телефона, попаднах на списък с имена, които той сам беше въвел. Беше го озаглавил: „За всеки случай“.

Вътре бяха:
Пепи от фитнеса,
Сашо шофьора,
Жоро полицая,
Васко жокера,
и дори един Ники лъжеца.

Реших, че моят „всеки случай“ вече е настъпил. Нямаше какво да губя — започнах да звъня наред.

Първи пристигна Ники лъжеца — с джипа си.
Оказа се, че живее най-близо.

Скоро след него дойде Сашо шофьора — каза, че вече е говорил с негов приятел и е уговорил снегорин.

Жоро полицая пък беше организирал трактор от близкото село.

Стефан пиколото доведе още четирима свои приятели — „ако се наложи да дърпаме колата на ръце“, както се изрази.

Дойдоха всички от списъка.

Изведнъж мястото оживя — светлини, гласове, смях, движение. Стана топло, шумно, почти празнично. Чувствах се сякаш съм сред близки хора.

Забраниха ми дори да се обаждам на мъжа си — „да не го тревожим излишно“.

Когато предложих да им платя разходите, които са направили, ме изгледаха толкова навъсено, че веднага се отказах.

Някой ми подаде бутилка с много силна ракия.
Друг ме зави с яке.
Настаниха ме на задната седалка на колата ми…

…и ме откараха до вкъщи.

„За да опознаеш един човек, не ти е нужно време, а ситуация.“
— Тери Пратчет

Иван Велинов

Related Topics:#thesofiatimes featured life trending блог иван велинов култура лайф разказ

Up Next

Избрах себе си

Don't Miss

Пуснах го да живее при мен… и платих цената

🇧🇬🤔👎 „ПРИБИРАМЕ СЕ В БЪЛГАРИЯ. ЗАВИНАГИ.“

Published

2 months ago

September 1, 2026

Author

Преди няколко години това беше мечтата на много българи в чужбина. Днес обаче виждам нещо различно.

Хора, които се върнаха в България, започват отново да стягат куфарите. И причината не е просто „по-висока заплата“.

Когато си живял дълго в чужбина започваш да приемаш за нормално неща, които в България постепенно започват да ти липсват. Ред. Правила. Работещи институции. Сигурност.

Предвидимост. И най-вече започваш да гледаш по друг начин на парите.

Защото няма значение само колко получаваш. Важно е колко ти остава след наема, храната, сметките, горивото и всички останали разходи. А с поскъпването през последните години и преминаването към еврото усещането за много хора е едно и също: цените растат, а доходите не успяват да ги догонят.

И тогава идва неприятното сравнение: „Ако ще плащам почти европейски цени, защо да приемам българския стандарт на услуги, институции и сигурност?“ Това е моментът, в който човек започва да разбира нещо.

Не се връщаш в чужбина само заради парите. Връщаш се заради начина на живот, към който вече си свикнал. Не защото не обичаш България. А защото след години в чужбина започваш да имаш друга представа какво означава нормален живот. И когато веднъж си свикнал с това, връщането назад понякога се оказва много по-трудно, отколкото си си представял.”

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

БЛОГ

Страхотно си беше

Published

2 months ago

August 28, 2026

Author

София, октомври 1985 г.

Ех, какви времена настанаха!

Карам си Ладата из София, касетофонът дъвче една презаписана касетка, а аз съм тръгнала към „Петте кьошета“ все едно лично ме чакат там.

Облеклото, разбира се, е контрабанден внос. Не питайте откъде. Подплънките на якето са подсилени допълнително — при по-рязък завой първо влизат те, после аз.

Кожената гривна ми я направиха по поръчка. Такава няма в ЦУМ, няма в Кореком, няма и да има.

Косата — захарна вода, тупиране и вяра в бъдещето. Стои като бетон. Вятърът не я мести. Само дъждът може да я свали от власт.

Коланът е задължителен, погледът — все едно слушам нещо, което още не са разрешили по радиото.
Само едно ме притеснява: да не завали и да няма пчели наблизо.

При толкова захар в косата до „Петте кьошета“ мога да пристигна с цял кошер.
Иначе за октомври си е доста топло.

Айде, че трябва да връщам касетката. Записана е от приятел на приятел и утре я чакат още трима.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

БЛОГ

Никога не влизайте в конфликт с хора около петдесет.

Published

2 months ago

August 23, 2026

Author

Никога не влизайте в конфликт с хора около петдесет.

Те са от друго тесто.

Семействата им ги научиха на почти всичко необходимо, още преди да са тръгнали на училище. На пет години мнозина вече носеха ключ от вкъщи на врата си. На седем можеха сами да си приготвят истинско ядене, а на девет бяха напълно самостоятелни. Всяка лятна сутрин изчезваха навън веднага след изгрев и се прибираха чак когато светнат уличните лампи.

Пиеха вода директно от градинския маркуч, ядяха плодове, без да ги мият, скитаха из горите и някак винаги намираха пътя към дома без GPS, мобилни телефони или споделяне на локация. Знаеха как да запалят огън, да пекат картофи или царевица в жарта, да превържат ожулено коляно с каквото намерят наоколо, да си ремонтират велосипеда сами и да изкарат целия следобед с един сандвич, увит в хартия.

Състезаваха се с велосипеди без каски, строяха рампи от шперплат, играеха на “ръбче” по тротоарите, футбол по улиците, “шмайзер”, “Стражари и апаши”, фунийки и още десетки игри. Катереха се по дърветата и решаваха споровете си лице в лице, без нужда от групови чатове.

Четяха истински книги – от онези с хартиени страници, които нямат нужда от зареждане на батерия.

Те все още могат да смятат наум, помнят телефонни номера, поправят вещите си, вместо веднага да ги изхвърлят, мислят критично и стигат до изводи, без да гледат видео с инструкции. Ние сме последните, които можем едновременно да върнем рутера към фабрични настройки, да запалим печка с мокри дърва и да намерим адрес само по обяснението: „След старата фурна, втората пряка вдясно.“

Обучени сме да оцеляваме без интернет, инструкции, психологическа подкрепа и батерия над 20% 😁 Наистина опасно поколение. Пазете се!

Атанас Ленков

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ