БЛОГ

Срещнах една позната и тя ми каза

Published

5 months ago

May 24, 2026

Author

Срещнах една позната и тя ми каза:

„Бях на морето 20 дена да поживея.“

Тази нейна реплика остана в главата ми. Замислих се – нима през останалото време не живеем? Или просто съществуваме? Отговорът не е толкова прост, колкото изглежда.

Съвременният човек е убеден, че живее постоянно. Но ако седнем и честно изчислим как минава времето ни, картината става стряскаща. В седмицата има 168 часа. От тях около 56 часа спим. Още 40 часа работим. Към това трябва да добавим поне 12 часа домашни задължения – чистене, готвене, ремонти, грижи за децата. За транспорт губим средно още 10–12 часа. Храненето отнема поне 10 часа седмично. За телефон, интернет и телевизия често отиват десетки часове, без дори да усетим.

Когато човек събере всичко, се оказва, че за истински живот остават около 20–30 часа седмично. Това е по-малко от 20% от времето ни. А ако махнем и часовете, в които сме уморени, разсеяни или тревожни, може би реално живеем едва 10% от живота си.

Останалото е навик, задължение, оцеляване.

Парадоксът е, че никога човечеството не е имало толкова удобства, а никога човекът не е бил толкова уморен. Машини перат вместо нас, коли ни возят, телефони вършат работа за секунди, изкуственият интелект може да смята, пише и анализира вместо човека. И въпреки това все не ни стига време.

Защо?

Защото сме объркали живота с бързането.

Животът не е просто биологично съществуване. Не е само да дишаш, да ядеш и да плащаш сметки. Да живееш означава да усещаш. Да имаш време да погледнеш небето, да чуеш смеха на детето си, да изпиеш едно кафе спокойно, да поговориш с приятел без да гледаш часовника. Да седнеш на пейка и да почувстваш, че моментът има стойност.

Навремето хората са били по-бедни, но сякаш са имали повече време един за друг. Днес сме свързани с целия свят, а все по-рядко разговаряме истински. Живеем сред хиляди информации, но ни липсва смисъл.

Не случайно в Библията е казано:

„Шест дни работи, а седмия почивай.“

Това не е просто религиозна повеля. Това е напомняне, че човекът не е създаден само за труд. Почивката не е мързел, а връщане към себе си. Без нея душата изсъхва.

Може би затова хората казват:

„Отивам да поживея.“

Те не говорят за лукс или пари. Говорят за онези редки мигове, когато човек отново усеща, че е жив.

И тогава остава най-важният въпрос:
След като толкова малка част от времето си истински живеем – как използваме тези мигове?

Христо Кенаров

Related Topics:#thesofiatimes featured trending актуално блог българия култура

Up Next

Няколко неудобни факта за майчинството и работещите жени

Don't Miss

Отново се сещам за второто правило на баба.‼️‼️

БЛОГ

🇧🇬🤔👎 „ПРИБИРАМЕ СЕ В БЪЛГАРИЯ. ЗАВИНАГИ.“

Published

2 months ago

September 1, 2026

Author

Преди няколко години това беше мечтата на много българи в чужбина. Днес обаче виждам нещо различно.

Хора, които се върнаха в България, започват отново да стягат куфарите. И причината не е просто „по-висока заплата“.

Когато си живял дълго в чужбина започваш да приемаш за нормално неща, които в България постепенно започват да ти липсват. Ред. Правила. Работещи институции. Сигурност.

Предвидимост. И най-вече започваш да гледаш по друг начин на парите.

Защото няма значение само колко получаваш. Важно е колко ти остава след наема, храната, сметките, горивото и всички останали разходи. А с поскъпването през последните години и преминаването към еврото усещането за много хора е едно и също: цените растат, а доходите не успяват да ги догонят.

И тогава идва неприятното сравнение: „Ако ще плащам почти европейски цени, защо да приемам българския стандарт на услуги, институции и сигурност?“ Това е моментът, в който човек започва да разбира нещо.

Не се връщаш в чужбина само заради парите. Връщаш се заради начина на живот, към който вече си свикнал. Не защото не обичаш България. А защото след години в чужбина започваш да имаш друга представа какво означава нормален живот. И когато веднъж си свикнал с това, връщането назад понякога се оказва много по-трудно, отколкото си си представял.”

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

БЛОГ

Страхотно си беше

Published

2 months ago

August 28, 2026

Author

София, октомври 1985 г.

Ех, какви времена настанаха!

Карам си Ладата из София, касетофонът дъвче една презаписана касетка, а аз съм тръгнала към „Петте кьошета“ все едно лично ме чакат там.

Облеклото, разбира се, е контрабанден внос. Не питайте откъде. Подплънките на якето са подсилени допълнително — при по-рязък завой първо влизат те, после аз.

Кожената гривна ми я направиха по поръчка. Такава няма в ЦУМ, няма в Кореком, няма и да има.

Косата — захарна вода, тупиране и вяра в бъдещето. Стои като бетон. Вятърът не я мести. Само дъждът може да я свали от власт.

Коланът е задължителен, погледът — все едно слушам нещо, което още не са разрешили по радиото.
Само едно ме притеснява: да не завали и да няма пчели наблизо.

При толкова захар в косата до „Петте кьошета“ мога да пристигна с цял кошер.
Иначе за октомври си е доста топло.

Айде, че трябва да връщам касетката. Записана е от приятел на приятел и утре я чакат още трима.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

БЛОГ

Никога не влизайте в конфликт с хора около петдесет.

Published

2 months ago

August 23, 2026

Author

Никога не влизайте в конфликт с хора около петдесет.

Те са от друго тесто.

Семействата им ги научиха на почти всичко необходимо, още преди да са тръгнали на училище. На пет години мнозина вече носеха ключ от вкъщи на врата си. На седем можеха сами да си приготвят истинско ядене, а на девет бяха напълно самостоятелни. Всяка лятна сутрин изчезваха навън веднага след изгрев и се прибираха чак когато светнат уличните лампи.

Пиеха вода директно от градинския маркуч, ядяха плодове, без да ги мият, скитаха из горите и някак винаги намираха пътя към дома без GPS, мобилни телефони или споделяне на локация. Знаеха как да запалят огън, да пекат картофи или царевица в жарта, да превържат ожулено коляно с каквото намерят наоколо, да си ремонтират велосипеда сами и да изкарат целия следобед с един сандвич, увит в хартия.

Състезаваха се с велосипеди без каски, строяха рампи от шперплат, играеха на “ръбче” по тротоарите, футбол по улиците, “шмайзер”, “Стражари и апаши”, фунийки и още десетки игри. Катереха се по дърветата и решаваха споровете си лице в лице, без нужда от групови чатове.

Четяха истински книги – от онези с хартиени страници, които нямат нужда от зареждане на батерия.

Те все още могат да смятат наум, помнят телефонни номера, поправят вещите си, вместо веднага да ги изхвърлят, мислят критично и стигат до изводи, без да гледат видео с инструкции. Ние сме последните, които можем едновременно да върнем рутера към фабрични настройки, да запалим печка с мокри дърва и да намерим адрес само по обяснението: „След старата фурна, втората пряка вдясно.“

Обучени сме да оцеляваме без интернет, инструкции, психологическа подкрепа и батерия над 20% 😁 Наистина опасно поколение. Пазете се!

Атанас Ленков

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ