КУЛТУРА

Пътят на всеки мъж

Published

8 years ago

September 15, 2018

Author

Евгени свърши работа по-рано от обикновено. Беше петък и се разбраха с колегите си да напуснат обекта преди края на работното време. Раздели се с тях, взе си работните дрехи, сложи ги в раницата и тръгна към дома си. По пътя спря пред хранителния магазин, купи продуктите, които жена му беше написала на бележка рано сутринта и се запъти към апартамента, в който живееше семейството му. Не се прибираше често толкова рано и му се струваше някак неестествено, че навън беше още светло. Отключи вратата, отвори, светна лампата по навик, но след това я загаси. Все още влизаше светлина отвън. Влезе в кухнята. На стол, край масата, беше седнала съпругата му Таня, подпряла глава с едната си ръка. Мъжът се усмихна, но след като се доближи до нея, лицето му помръкна и я попита:
– Какво става, Таня? Добър вечер! Защо си плакала?
– А, дребна работа, остави! – каза тя.
Евгени остави чантата с продуктите върху шкафа и седна до съпругата си.
– Аз се бях зарадвал, че се прибрах по-рано. А ти плачеш.
– Нищо не се е случило – каза Таня. – ще вечеряш ли, сигурно си много гладен? Да ти сипя?
– Ти няма ли да вечеряш с мен? – попита мъжът.
– Не съм гладна, хапнах докато готвех.
Евгени изчака докато съпругата му сервира. През цялото време я наблюдаваше. Искаше му се да се усмихне. Спомни си първата им среща. Колко от онези красиви черти, в които се беше влюбил преди двадесет години, бяха се запазили в лицето й. Колко беше красива, нищо, че няколко бръчици си прокарваха път към старостта.
– Кажи сега, какво стана, защо плачеш?
Таня седна до мъжа си, погледна го в очите, наведе глава и каза:
– Знаеш ли, мисля, че изпуснахме Николай. Син ни е, грях е да говоря така за него, но напоследък никак не са добре нещата. Ти си все на работа, гледам да не те занимавам, изморен си. Но той на два пъти вече се опитва да ми посяга и се страхувам. Засега се въздържа, но знам ли, някой ден може и да ме удари. Всеки ден плача, Гена, но този път ти се прибра по-рано и ме завари. Не исках да ме виждаш такава.
Евгени остави лъжицата, хвана за ръка жена си, приближи я до себе си и я прегърна.
– Защо не си ми казвала досега? – попита я той. – аз съм мъж и щяхме да се разберем с нека като мъже. А ти си страдала толкова време. Къде е Николай сега?
– Не знам – отговори Таня. – идва само да яде и излиза, къде ходи, какво прави, не знам. Отворя ли оста да го питам, той ми се репчи и затваря вратата с ритник. А днес замахна с юмрук към мен. Много се изплаших.
Мъжът погледна през прозореца, беше започнало да се стъмва. Досега не се беше замислял, не беше усетил дори липсата на порасналото му момче. Евгени работеше по цял дени се беше доверил изцяло на съпругата си за възпитанието на тяхното дете. Не знаеше какви оценки е имал Николай, нито с кого дружеше. Рядко се засичаха и се питаха как са, тогава бащата му даваше по някой лев, извън джобните, за самочувствие.
– Стана късно, Николай го няма – каза Евгени. – къде ли ходи? Звънях му, не вдига.
– Ти, Гена, всяка вечер се прибираш изморен. Ядеш, погледаш телевизия и лягаш. А аз стоя и го чакам да се прибере. Щом чуя, че вратата се отваря, бързо си лягам, за да не мисли, че го следя. Но си лягам спокойна. Много е тежко да мислиш за детето си, че може да му се случи най-лошото. Като чуя, че минава кола и изтръпвам. Мисля си, че я линейка, я полиция и че карат детето ни. Страшно е. После, пак го чакам.
Таня избърза сълзата, която се стичаше между две бръчици. Евгени стана от стола, приближи се до прозореца, погледна часовника си и каза:
– Върви си лягай, днес не съм много изморен, ще го изчакам. Искам да си поговоря малко с него. Не искам да се съсипваш, спокойно, върви и си легни.
Жената целуна мъжа си. Когато той беше при нея, тя се чувстваше спокойна. Излезе от кухнята и отиде в спалнята. Загаси лампата и за първи път от толкова време не се страхуваше от тишината, а и се наслаждаваше.
Евгени излезе на терасата, запали цигара и нетърпеливо поглеждаше към часовника си. Беше вече единадесет часа. Чу се щракването на ключалката. Вратата се тракна и в кухнята влезе Николай. Осемнадесетгодишният младеж се запъти към хладилника, отвори го и се начумери.
– Пак тези салати и чорби, писна ми!
Момчето трясна вратата, обърна се и се стъписа. Пред него стоеше баща му. Двамата се гледаха мълчаливо няколко минути. Евгени посочи към стола и каза:
– Седни, Ники! Добър вечер!
Николай седна. Наведе глава и гледаше в паркета. Той се страхуваше от своя баща. Имаше страх не от бой, а от думите му, които не бяха много, но щом ги кажеше, винаги след време се оказваше прав. Именно това, причиняваше безпокойство в иначе смелия млад мъж. Той не отговори на поздрава на баща си.
– Как си, какво става с теб? – попита татко му. – колко е часа и защо се прибираш по това време?
Николай изглеждаше още по-притеснен, може би от това, че беше видял, че майка му я нямаше.
– Какво да става, сега се прибирам – отговори той.
– Май си пил? – каза Евгени.
Младежът се изсмя на висок глас и с подигравателна усмивка отговори:
– Че кой не пие, тате. Вие не пиете? Закъснял съм малко, голяма работа, голям съм вече.
Евгени хвана сина си под мишница, повдигна го и каза:
– Ела на терасата да пушим по цигара. Сигурно доста пушиш, нали?
Баща и син излязоха на тясната тераса. Запалиха цигарите и димът от тях заместваше думите няколко минути. Николай гледаше в тъмното, сякаш търсеше приятелите си някъде там, където нямаше отговорности, нито задължения. Беше влюбен в безгрижния живот.
– Ники, искам да ме изслушаш, ще ти кажа някои неща! – каза Евгени. – Всички хора са били млади, млад съм бил и аз. Не ме гледай, че сега бухам като вол и какво ли си викаш, този тъпчо нищо не разбира. Нито от любов, нито от удоволствия. За теб съм сигурно вече старче, нали?
– Е, тате, не, не си, не съм казал такова нещо.
Бащата запали втора цигара. Усещаше, че нещо го стягаше в гърлото. Сякаш спомени навлизаха от там и стигаха в сърцето му.
– Ники! – каза той. – сега ще ти разкажа няколко неща, които ти не знаеш, защото не са много хубави, всъщност са неща, с които не се гордея. Баба ти и дядо ти бяха строги с мен. Тогава бяха други времена. Помня, колко пъти сварвах баба ти разплакана от моите инатести истории. Тогава си мислех, че те не разбират от живота. Често се прибирах посред нощ. И изобщо не съм си и представял, че родителите ми са ме чакали будни. Тогава баба ти ми каза, че ще дойде време, когато и аз ще имам дете и ще го мисля, но аз не вярвах. Както и да е. Минаха години, аз почнах работа, пооблъска ме живота и разбрах, че в старческите думи е имало много истина. Не ти се карам, знаеш, не съм ти посягал и няма да те ударя, голям мъж си вече. Но знаеш ли, че майка ти много страда от отношението ти към нея. Тази вечер я заварих да плаче. За теб е нормално да закъснееш, но тя всяка нощ те чака с отворени очи. Кой знае колко е плакала, горката.
Николай наведе глава. Едва успяваше да сдържи енергията си, която напираше.
– Тате! – каза той. – аз отдавна излизам. Имаме си компания, момчета и момичета, които всяка вечер се събираме на различни места и ни е хубаво. Всички момчета пият и даже, когато разбраха, че и спортувам, ми се смееха и казваха, че който не пие, не е мъж. И аз спрях да ходя на тренировки. Да си в компания е хубаво и не струва нищо, нито се потя, нито нищо, а и ме имат за мъж. Едно време сте ходили в казарма и сте ставали мъже, сега улицата ми е моята казарма.
Евгени се смееше. Отначало тихо, но след това смеха му беше станал бурен. Мъжът се успокои, погледна към сина си и каза:
– Моето момче, слушай ме сега. Не знам къде ходиш, какво правиш и с кого се събираш. Но от мен запомни, това да пиеш не те прави мъж. Нито да пушиш. Не е мъжко да разплакваш и майка си, нито пък да притесняваш и мен. Никой няма да ти каже, че си велик, ако утре под действието на алкохола направиш беля. Ще ти се изсмеят и ще ти кажат да се оправяш, че никой не ти е бил наливал в устата. Мъжко е, моето момче, мъжко е, когато спазиш обещание, когато държиш на думата си. Мъжко е, да кажеш на хората, които те обичат къде отиваш и кога ще се прибереш. Мъжко е да имаш амбиции. Не е женско да имаш мечти, напротив, имай ги и ги следвай и постоянството ти ще те направи мъжкар. Ще питаш сега, това старче откъде ги знае тези неща, нали? Не се смей, аз бях къде, къде по-буен от теб. Сега даже не умеете и да се забавлявате, киснете по кръчмите и няма за какво да си говорите. Разумно момче си, не се срамувай, питай, татко ти е бил на твоите години и знае.
Николай погледна баща си, усмихна се и каза:
– Ама татко, аз не с лошо. А мама, тя просто понякога е толкова досадна, все пита. И като не й кажа къде отивам и се тръшка и реве. Така ме ядосва. Днес без малко…
Евгени влезе в кухнята, обърна се, погледна към сина си и му каза:
– Като спомена майка си, хайде да идем при нея в спалнята, тя си легна, хайде ела с мен, тя заслужава да я целунеш за лека нощ.
Двамата мъже минаха през коридора. Стигнаха до спалнята и влязоха в нея. Спогледаха се за секунда. Евгени се наведен над жената и я целуна по челото. Вдигна главата си,погледна към Николай и му кимна. Момчето затвори очи и доближи устните си до очите на майка си и ги докосна нежно. Изправи се.
Баща и син излязоха от спалнята и затвориха вратата.
А Таня се беше просълзила отново. Този път от умиление и майчина обич, която преливаше от сърцето й. Тя не спеше, а чакаше.
Защото една майка никога не заспива, преди да види момчето си, прибрало се в семейното огнище.

Явор Перфанов
06.06.2018
Г.Оряховица

Related Topics:българия свят

Up Next

ЗАЩО ТРЯБВА ДА ПАЗИМ ПРАВОСЛАВНАТА ВЯРА

Don't Miss

Унгария въвежда “патриотично възпитание” в детските градини

БАНКЕРЪ

КОЙ ЩЕ ОЦЕЛЕЕ

Published

2 months ago

July 22, 2026

Author

Залата беше затворена за външни лица.

Тежките завеси бяха спуснати, телефоните — изключени и оставени в метална кутия до входа. Двайсет и пет души седяха около дългата маса. Всеки от тях беше собственик или контролираше банка. Някои бяха милиардери. Други — хора, които от години стояха зад финансови групи, чиито имена никога не се появяваха публично.

Тази вечер обаче никой не се интересуваше от пари.

Въпросът беше един:

Кой ще оцелее?

Последните месеци бяха превърнали държавата в място, където законът и страхът все по-трудно се различаваха.

От БНБ идваха проверки след проверки. Министерството на финансите намекваше за „необходимост от стабилизиране“. Прокуратурата започваше производства по сигнали, които вчера никой не беше чувал. А междувременно по улиците хора, които всички познаваха, но никой не назоваваше, започваха да определят кой бизнес ще работи и кой — не.

Имаше и друго.

Телефонни обаждания.

Анонимни предупреждения.

„Внимавай.“

„Не пътувай с децата си.“

„Знаем къде е жена ти.“

Един от банкерите беше получил снимка на къщата си, направена от улицата предишната вечер.

Друг беше намерил куршум върху предния капак на автомобила си.

Трети вече не водеше децата си на училище.

А най-страшното беше, че никой не знаеше кой стои зад всичко това.

Или по-точно — всички имаха своите предположения.

— Това вече не е държавен натиск — каза тихо един от мъжете. — Това е система.

— Система? — изсмя се друг. — Система беше преди. Сега е война.

Някой спомена прокуратурата.

Друг — БНБ.

Трети заговори за чужди служби, които се опитвали да влияят върху финансовия сектор.

После разговорът се насочи към нещо, което всички избягваха.

Мафията.

Не онази от старите вестници. Не мутрите с анцузи и дебели вратове.

Новата.

С костюми.

С адвокати.

Със свои хора в институциите.

С влияние върху полиция, прокуратура, спорт и бизнес.

— Вече управляват и мачовете — каза един от банкерите. — „Черното тото“ не е просто някаква далавера. Там се въртят пари, влияние и хора.

Никой не отговори.

Всички знаеха, че това е само върхът.

Тогава се обади Емо.

Той притежаваше двадесет и седем процента от една от банките. Беше бивш служител на силовите структури и през годините беше изградил репутация на човек, който не обича да пита.

Баща му също бил човек с влияние в старата система.

Емо беше преживял прехода по свой начин.

Той не говореше много.

Но когато говореше, хората обикновено мълчаха.

Тази вечер обаче направи грешка.

— Трябва да направим това — каза той.

Няколко души се спогледаха.

— Кое „това“? — попита един.

Емо се наведе напред.

— Казах какво трябва да направим. Всеки от вас да осигури хората си. Контактите си. Ресурсите си. И никой да не предприема нищо самостоятелно.

Тонът му беше заповеднически.

— Емо — прекъсна го някой, — ние не сме ти подчинени.

— Не съм казал това.

— Именно така звучиш.

В залата се появи напрежение.

Емо се облегна назад.

— Ако някой има по-добра идея, да я каже.

Мълчание.

Тогава се обади човекът, който седеше до него.

Неговият приятел от двадесет години.

Човекът, който притежаваше 98% от собствената си банка.

Двамата бяха почти неразделни. Ходеха заедно на почивки с приятелки, пътуваха по света, вечеряха почти всяка седмица. Познаваха се почти от деца. Ходеха заедно по гаджета.

Но тази вечер приятелството не можеше да промени едно нещо:

Всеки от тях беше собственик.

Равен на останалите.

— Емо — каза той спокойно, — не говори така.

Емо го погледна.

— Как?

— Като че ли командваш всички.

— Аз просто казвам какво трябва да направим.

— Не. Казваш какво ти смяташ, че трябва да направим.

Няколко души наведоха глави.

— Нека чуем останалите — продължи приятелят му. — Тук има двадесет и пет души. Всеки има собствена информация. Всеки има свои контакти. Всеки има семейство, служители и интереси. Не можеш да влезеш в тази стая и да започнеш да раздаваш заповеди.

Емо се усмихна студено.

— Добре. Слушай.

— Слушам те от двайсет години.

Този път усмивката изчезна.

За няколко секунди никой не каза нищо.

После разговорът продължи.

Говориха за ликвидност.

За сигурност.

За охрана.

За резервни канали.

За това кои хора могат да бъдат подкупени и кои — не.

За това кои институции все още могат да бъдат използвани законно.

И кои вече не трябва да бъдат докосвани.

В един момент Емо отново се намеси.

— Ако чакаме всеки да си каже мнението, ще ни няма, преди да сме взели решение.

— А ако вземем грешно решение? — попита някой.

Емо не отговори.

Срещата продължи още почти час.

Накрая хората започнаха да стават.

Столовете се отдръпваха един по един. Някои си подаваха ръце. Други само кимаха.

Емо остана до масата.

Приятелят му също.

За първи път от двайсет години между тях стоеше нещо невидимо.

Не беше кавга.

Не беше омраза.

Беше усещането, че светът около тях се разпада и никой вече не знае на кого може да вярва.

— Емо — каза тихо приятелят му.

— Да?

Той го погледна право в очите.

После се изправи.

— Стига бе, Емо. Дай да видиме кой ще оцелее.

Емо замълча.

Вратата на залата се затвори.

А отвън, в тъмния коридор, вече чакаха шофьорите.

Никой не знаеше дали ще се върнат отново в тази зала.

И никой не знаеше кой от тях ще бъде там следващия път.

Защото в държава, в която властта, парите и страхът вече се бяха преплели толкова силно, въпросът вече не беше:

Кой е най-богат?

Не беше и:

Кой има най-голяма банка?

Въпросът беше много по-прост.

Кой ще оцелее?

КУЛТУРА

Сенките на Държавна сигурност II: Невидимият играч на прехода

Published

3 months ago

June 7, 2026

Author

Когато България навлезе в 90-те години, обществото беше изпълнено с надежда. След падането на режима мнозина очакваха демокрацията да донесе свобода, справедливост и нови възможности. Но зад фасадата на промяната остана един стар призрак – Държавна сигурност. Макар формално закрита през 1990 г., тя продължи да диктува правилата чрез своите хора, връзки и методи.

Унищожаването на десетки хиляди досиета в началото на прехода беше като изтриване на паметта на обществото. Никой вече не можеше да проследи кой е бил агент, кой е доносничил, кой е дърпал конците. Така старите кадри спокойно се прехвърлиха в новите служби, в политиката, в бизнеса. Демокрацията се оказа фасада – избори имаше, партии имаше, но зад кулисите старите мрежи продължаваха да управляват.

Политическата сцена през 90-те беше белязана от хора, които имаха минало в ДС. Те не само заемаха ключови постове в новите институции, но и създаваха нови партии, които уж носеха демократични ценности. В действителност обаче тези партии често бяха контролирани от старите мрежи. Липсата на лустрация – системна проверка и отстраняване на кадри – позволи на бивши агенти да останат в управлението. Това забави демократичния процес и подкопа доверието в институциите.

В икономиката картината беше още по-брутална. Контрабандата, „скритият транзит“ и нелегалните схеми по време на ембаргото срещу Югославия превърнаха бившите структури на ДС в нови икономически елити. Приватизацията – уж шанс за модернизация – се оказа златна мина за хората с достъп до информация и връзки. Така се родиха олигарси, които концентрираха богатство и власт, докато обикновеният човек броеше стотинките за хляб.

През 90-те години България беше разтърсена от скандали, които показваха колко дълбоко ДС е вплетена в новата икономика. От контрабандата на горива и цигари до съмнителни приватизационни сделки – навсякъде се виждаше почеркът на старите служби. Те имаха информация, връзки и умения да действат в сивата зона между законното и незаконното. И го използваха безмилостно.

Последиците бяха тежки. Корупцията се превърна в норма. Новите икономически елити, родени от структурите на ДС, започнаха да диктуват политиката. Парите и властта се концентрираха в ръцете на малцина, докато обществото тънеше в криза. Демократизацията беше забавена, институциите – отслабени, а доверието в държавата – разрушено.

ДС остана невидим играч, който пренасочва ресурси, оформя нови елити и подкопава доверието в държавата. Преходът, който трябваше да донесе свобода и справедливост, се оказа белязан от сенките на миналото.

И до днес влиянието на ДС се усеща. Много от олигархичните кръгове, които се родиха през 90-те, продължават да имат власт и влияние. Те са продукт на един преход, който никога не беше напълно честен. Преход, в който старите структури намериха нови начини да оцелеят и да процъфтяват.

Историята на ДС през 90-те е история на пропуснати възможности. България можеше да тръгне по пътя на истинска демокрация и справедливост. Вместо това старите мрежи успяха да се адаптират и да запазят властта си. И това остави дълбок отпечатък върху съвременната история на страната.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

КУЛТУРА

Сянката на Държавна сигурност над българския преход

Published

3 months ago

June 6, 2026

Author

Когато се говори за провала на българския преход през 90-те години, най-често се посочват икономическата криза, политическата нестабилност, хиперинфлацията и разграбването на държавната собственост. По-рядко се задава въпросът кой разполагаше с необходимите ресурси, информация, международни контакти и организационен капацитет, за да се възползва от хаоса. За много изследователи, журналисти и участници в събитията отговорът води към бившите структури на Държавна сигурност.

Формално ДС беше разформирована през 1990 г. На практика обаче голяма част от нейните кадри, агентурни мрежи и неформални връзки оцеляха и се адаптираха към новите условия. Вместо да бъдат подложени на мащабна лустрация, както в някои други държави от Източна Европа, бивши служители и сътрудници на службите запазиха позиции в държавната администрация, икономиката и зараждащия се частен сектор. Според редица анализи именно тези мрежи са играли съществена роля в преразпределението на икономическата власт през първото десетилетие на прехода.

Особено показателен е процесът на приватизация. Докато голяма част от обществото наблюдаваше как държавните предприятия губят стойност или фалират, определени кръгове разполагаха с информация, контакти и достъп до финансови ресурси, които им позволиха да придобият значителни активи при изключително изгодни условия. В общественото съзнание именно тогава се формира убеждението, че преходът не създава свободен пазар, а нова олигархия, изградена върху старите мрежи на властта.

В политиката влиянието се проявяваше по различен начин. След 1989 г. партиите формално се конкурираха помежду си, но зад кулисите често се говореше за общи зависимости, икономически групировки и неформални центрове на влияние. Според критиците на прехода част от тези структури произлизат именно от средите на бившата ДС и използват натрупания през десетилетията ресурс, за да влияят върху ключови политически решения независимо от това коя партия е на власт.

Не по-малко важна е ролята на службите във външнотърговските операции на комунистическия режим. Още преди 1989 г. определени структури на ДС участват в дейности извън традиционното разузнаване, включително международни икономически операции и контрабандни канали. След рухването на режима част от тези контакти и механизми не изчезват, а се превръщат в основа за нови икономически мрежи в условията на слаб контрол и институционален вакуум.

Това не означава, че всяко икономическо или политическо развитие през 90-те години може да бъде обяснено единствено чрез Държавна сигурност. Преходът беше резултат от множество фактори – международна среда, грешки на правителствата, липса на опит с пазарната икономика и дълбоки структурни проблеми. Но би било трудно да се разбере историята на този период без анализ на ролята на старите служби и техните наследници.

Три десетилетия по-късно въпросът остава актуален. Причината е проста: когато едно общество не успее да прекъсне връзката между старите мрежи на власт и новите демократични институции, миналото продължава да определя настоящето. Именно затова дебатът за Държавна сигурност не е спор за историята, а спор за характера на българската демокрация и за произхода на значителна част от политическия и икономическия елит на прехода.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА МАЙКИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ