БЛОГ

Изоставената държава

Published

8 years ago

January 22, 2019

Author

Здравей, Боре!
Реших да ти драсна някой ред, защото ми домъчня за теб.
Всъщност видях старата табла, дето сега събира прах върху гардероба и ми докривя.
Вече няма с кого да играя.
Опитах да науча внука, ама той изобщо не схвана какво е капия.
А помниш ли колко безсънни нощи е видяла?
Изтъркахме я от игра!
Веднъж, когато те победих с дюшеш така се ядоса, че я прасна с юмрук и един пул се счупи на две.
После довършихме играта с бирена капачка.
Голям смях падна тогава.
Помниш ли, Боре?
Онзи ден минах покрай училището ни.
То още си стои, но няма покрив, няма дори врати и прозорци – само голи стени с изтъркана мазилка.
Реших да влезна и просто да погаля тез стени, между които се научихме на четмо, писмо и корен квадратен.
Храсти са поникнали вътре, Боре.
Отляво, на първия етаж беше кабинетът по биология, помниш ли?
Където в седми клас сложи кабарче на стола на учителката и тя яко изписка.
Тогава пак много се смяхме, но после дойде баща ти (мир на праха му).
Идваше от завода и още не се беше измил.
Oт училище до вас те влачи за ухото, а с другата ръка те налагаше.
И каза, че ако не щеш да учиш, то в завода тъкмо набирали хамали.
Тогава ни дойде акълът и напук на кабарчето се изучихме, висше завършихме, че и в същия железопътен завод ни назначиха.
Но като технолози, не хамали.
А сега децата ходят да учат чак в града, но то няма и много деца де.
Знаеш ли, Боре?
Заводът вече го няма.
Първо изнесоха машините, после циганите окрадоха тухлите, така че и стени не му останаха.
Хората кучета ги яли.
Оправяйте се, казаха, така е при новото време.
И ние се оправяме някак.
Макар че, никак не ми е ясно как времената се менят, а хората си остават същите.
Не трябва ли хората да променят времената?
Боре, помниш ли, когато на втората година в завода обърках диаметъра на една резба?
Вместо 40 бях написал 30 на чертежа.
Нашите тръгват да завинтват колелата на локомотива и хоп – не стават!
И цялата партида отиде за претопяване.
Тогава влезнах като мумия в кабинета на директора Стойков, едва не напълних гащите.
Той пък се оказа разбран човек. „Влюбен ли си бе, момче?“
Позна човечецът, точно се бяхме залюбили с Мима.
„От днес нататък всеки твой чертеж аз ще го проверявам“.
Така и направи – три месеца си отделяше от времето, докато не се съсредоточих отново.
И не ме наказа за голямата грешка, потули се случаят.
Хвала му!
Боре, знаеш ли, че Стойков е жив и здрав и до днес?
И той попадна в нашата категория, дето кучетата трябва да ни ядат.
Стойков пък се оказа почитател на старото време, в което хората имаха чест и достойнство.
Заплю всички и смело каза „Майната ви! Дано има Бог, че да ви накаже!“
Сега си копае градинката, въпреки че гони осемдесетака.
Често му нося нещо сготвено от Мима, защото е вдовец и не се оправя с домакинската работа.
Той пък не спира да разказва смешни случки от завода и много се смеем, но за онези сбъркани 10 милиметра се прави, че не помни.
Хубаво ми е с него, Боре, жалко че не играе табла.
Да е жив и здрав човекът, ще кажа на Мима да му направи млечна баница, той много я обича.
Та така, приятелю – завод няма, училище няма, деца няма.
И държава няма.
Нищо няма вече, брат!
Има шайка крадци, които, ако ги питаш за какво са им тези пари няма да могат да ти отговорят.
Защото бащите им не са ги влачили и налагали през цялото село задето не учат.
Сега е срамно да учиш и да сътвориш нещо хубаво за хората.
Това са балъци – така ги наричат сега.
Това е новото време, Боре!
Не мога да свикна с него, приятелю!
Хей, навън заръмя, сигурно си се разплакал и ти горе на небето.
Недей, Боре!
Нека младите не виждат, че плачем, това ще ги обезкуражи.
Но ако си близо до Бог, помоли го да изпрати някакъв знак, че скоро пак ще изгрее слънце.
Аз знам, че Бог няма да свърши нашата работа, но нека поне покаже, че ни вижда.
На младите да го покаже, защото нас – кучета ни яли.
Макар че и аз съм си приготвил една яка сопа, а кога ще я ползвам – това времето ще покаже.
Твой верен приятел: Даниел
Даниел Меразчиев, Фейсбук
Ако Ви е харесала статията, подкрепете ни във facebook!
Вашият коментар?

БЛОГ

🇧🇬🤔👎 „ПРИБИРАМЕ СЕ В БЪЛГАРИЯ. ЗАВИНАГИ.“

Published

2 months ago

September 1, 2026

Author

Преди няколко години това беше мечтата на много българи в чужбина. Днес обаче виждам нещо различно.

Хора, които се върнаха в България, започват отново да стягат куфарите. И причината не е просто „по-висока заплата“.

Когато си живял дълго в чужбина започваш да приемаш за нормално неща, които в България постепенно започват да ти липсват. Ред. Правила. Работещи институции. Сигурност.

Предвидимост. И най-вече започваш да гледаш по друг начин на парите.

Защото няма значение само колко получаваш. Важно е колко ти остава след наема, храната, сметките, горивото и всички останали разходи. А с поскъпването през последните години и преминаването към еврото усещането за много хора е едно и също: цените растат, а доходите не успяват да ги догонят.

И тогава идва неприятното сравнение: „Ако ще плащам почти европейски цени, защо да приемам българския стандарт на услуги, институции и сигурност?“ Това е моментът, в който човек започва да разбира нещо.

Не се връщаш в чужбина само заради парите. Връщаш се заради начина на живот, към който вече си свикнал. Не защото не обичаш България. А защото след години в чужбина започваш да имаш друга представа какво означава нормален живот. И когато веднъж си свикнал с това, връщането назад понякога се оказва много по-трудно, отколкото си си представял.”

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

БЛОГ

Страхотно си беше

Published

2 months ago

August 28, 2026

Author

София, октомври 1985 г.

Ех, какви времена настанаха!

Карам си Ладата из София, касетофонът дъвче една презаписана касетка, а аз съм тръгнала към „Петте кьошета“ все едно лично ме чакат там.

Облеклото, разбира се, е контрабанден внос. Не питайте откъде. Подплънките на якето са подсилени допълнително — при по-рязък завой първо влизат те, после аз.

Кожената гривна ми я направиха по поръчка. Такава няма в ЦУМ, няма в Кореком, няма и да има.

Косата — захарна вода, тупиране и вяра в бъдещето. Стои като бетон. Вятърът не я мести. Само дъждът може да я свали от власт.

Коланът е задължителен, погледът — все едно слушам нещо, което още не са разрешили по радиото.
Само едно ме притеснява: да не завали и да няма пчели наблизо.

При толкова захар в косата до „Петте кьошета“ мога да пристигна с цял кошер.
Иначе за октомври си е доста топло.

Айде, че трябва да връщам касетката. Записана е от приятел на приятел и утре я чакат още трима.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

БЛОГ

Никога не влизайте в конфликт с хора около петдесет.

Published

2 months ago

August 23, 2026

Author

Никога не влизайте в конфликт с хора около петдесет.

Те са от друго тесто.

Семействата им ги научиха на почти всичко необходимо, още преди да са тръгнали на училище. На пет години мнозина вече носеха ключ от вкъщи на врата си. На седем можеха сами да си приготвят истинско ядене, а на девет бяха напълно самостоятелни. Всяка лятна сутрин изчезваха навън веднага след изгрев и се прибираха чак когато светнат уличните лампи.

Пиеха вода директно от градинския маркуч, ядяха плодове, без да ги мият, скитаха из горите и някак винаги намираха пътя към дома без GPS, мобилни телефони или споделяне на локация. Знаеха как да запалят огън, да пекат картофи или царевица в жарта, да превържат ожулено коляно с каквото намерят наоколо, да си ремонтират велосипеда сами и да изкарат целия следобед с един сандвич, увит в хартия.

Състезаваха се с велосипеди без каски, строяха рампи от шперплат, играеха на “ръбче” по тротоарите, футбол по улиците, “шмайзер”, “Стражари и апаши”, фунийки и още десетки игри. Катереха се по дърветата и решаваха споровете си лице в лице, без нужда от групови чатове.

Четяха истински книги – от онези с хартиени страници, които нямат нужда от зареждане на батерия.

Те все още могат да смятат наум, помнят телефонни номера, поправят вещите си, вместо веднага да ги изхвърлят, мислят критично и стигат до изводи, без да гледат видео с инструкции. Ние сме последните, които можем едновременно да върнем рутера към фабрични настройки, да запалим печка с мокри дърва и да намерим адрес само по обяснението: „След старата фурна, втората пряка вдясно.“

Обучени сме да оцеляваме без интернет, инструкции, психологическа подкрепа и батерия над 20% 😁 Наистина опасно поколение. Пазете се!

Атанас Ленков

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ