БЪЛГАРИЯ

Румен Радев взриви Панорама: „Олигархията управлява България – и я води към разпад“

Published

7 months ago

February 1, 2026

Author

В Панорама бившият президент Румен Радев обяви, че влиза в парламентарната политика не за пост, а за демонтаж на „олигархичния модел“, като атакува „похищението“ на конституционния баланс, механиката на служебната власт и цената на еврозоната „по български“.

Той отказа да даде детайли за формацията преди изборите, но поиска готовност за реакция срещу административни спирачки, защити позицията си за войната в Украйна и предупреди: пренасочването на дебата към външнополитически лозунги е подарък за олигархията, която търси легитимация отвън.

Извинението като вход към битката

Има интервюта, в които политикът идва да „обясни“. Има и интервюта, в които политикът идва да обяви война. Това участие в „Панорама“ беше второто – но започна с първото, най-неочакваното: „Поисках прошка.“ Не е просто реторичен жест. Това е ход, който има две функции: да свали от плещите деветте години институционална дистанция и да отвори врата към най-опасната територия – партийния терен, където прошката не се дава от протокол, а от избори.

Радев рамкира излизането си от президентството като морален и политически дълг: „Считам за свой дълг… да настъпя в парламентарната политика.“ Тук е първата голяма заявка – той не влиза „да се пробва“, а да замени ролята си: от арбитър и критик към играч, който носи отговорност за резултат. И за да не изглежда като човек, който девет години е „събирал капитал“, той обръща обвинението: „За минута не съм използвал поста си… за да правя партия.“

Но в същия миг интервюто показва и голямата слабост на този разказ: ако девет години си се въздържал в името на надеждата, тогава защо сега внезапно е „призвание“? Отговорът му е прост и убийствен: „Сглобката уби надеждата.“ Това е не просто критика към конкретно управление – това е присъда над целия цикъл след 2020 г.: протест, очакване, обещание, компромис, разочарование.

И точно тук той пуска основния си политически шифър за предстоящата кампания: олигархията. Не като обида, а като диагноза, която ще претендира да лекува. С една уговорка: „прошката“ е обещание за човешка слабост; „олигархията“ е обещание за политическа жестокост.

„Домовата книга“ – технологията на подменената държава

Най-силният институционален удар в интервюто не е към партия, не е към личност, не е към чужда държава. Той е към механизъм. Към начина, по който държавата започва да прилича на кастинг. Радев нарича това „комично“, но зад смеха му стои гняв: „Това не е нормално… да правим по такъв начин кастинг на служебен премиер.“

В това има много повече от спор за назначение. Има страх, че политическата система е започнала да произвежда кадри не по компетентност, а по пригодност за бъдещ служебен пост. И когато той изброява длъжности като гуверньор на БНБ, омбудсман, председател на парламента и техните заместници, внушението е ясно: държавата вече не избира пазители – избира резервни премиери.

Това е ключова линия, защото в нея Радев се опитва да върне старата си роля: защитник на институционалния баланс. Само че вече без президентския щит. Оттук идва и втората му голяма цел: да легитимира влизането си в партийния терен като отбранителна операция за държавността.

Забележете и как той прехвърля тежестта върху Илияна Йотова: „Постът е в сигурни ръце…“ Това изречение едновременно успокоява и освобождава: успокоява, че няма вакуум; освобождава него, че не оставя „хаос“. И пак – не дава детайли, но дава послание: „вие ще видите как властта ще ни спира“. Подготовка за конфронтация още преди регистрацията.

Този сегмент всъщност очертава най-интересния парадокс: Радев влиза в политика, но говори като човек, който иска да върне политиката в институциите. А това означава, че битката му няма да е само с противник, а с навика на системата да живее „на ръба“ и „по процедурите“.

Еврозоната – когато цифрите са политика, а цените са присъдата

Всяка българска кампания търси голямата тема, която пали масата. Радев я назова: еврозоната – но по начин, който цели да взриви самодоволството. Той настоява, че не е против еврото, а против момента и начина; но истинската му атака е в обвинението за „гъвкавост“ и счетоводни фокуси.

Тук той удря в две болни места – инфлацията и дефицита – и рисува картина на държава, която влиза „в сърцето на Европа“ не с реформи, а с трикове. Изречението за болничната такса, променена „за една вечер“, е метафора на управленски стил: държавата се огъва не за хората, а за доклада.

Следва втората линия – дефицитът и натискът върху държавни дружества и бизнес чрез забавено ДДС, авансови данъци, „взимане за година напред“. Това е не просто икономическа критика. Това е политическа драматургия: днешната власт печели дата, а утрешната власт наследява дупка.

И най-важното: той свързва еврозоната със социалната тъкан. Тук реториката му е внимателно построена – защото ако кажеш „еврозоната е зло“, те лепват етикет. Затова той казва друго: разделихте обществото, разядохте солидарността, ударихте бедните. И когато изрича, че цените са започнали да растат още преди въвеждането, той всъщност прави най-силната си прогноза: икономиката няма да настигне шока, а управляващите няма да понесат отговорност.

Тази част е ключова за кампанията му, защото тук той търси прекия контакт с болката на хората. Олигархията е абстракция; цените са ежедневие. Ако иска масова подкрепа, еврозоната му дава мост към милионите, които не четат доклади, а броят касови бележки.

Олигархията – голямата дума като голяма стратегия

В един момент водещият почти се шегува: „колко пъти казахте думата олигархия“. Но Радев не се смущава – напротив: повтаря я, защото я прави център на наратива. Той предлага дефиниция: концентрация на публична власт + заграбени публични ресурси. И оттук строи целия си разказ за бедността, неравенството, рекета над бизнеса и блокираната икономика.

Най-умното в този сегмент е, че той не говори само за морал. Той говори за механика: ресурси, пазари, конкуренция, инвестиции, индустрия. Това е опит да излезе от ролята на „възмездие“ и да влезе в ролята на „модел“. И тук идва неговият опит за интелектуална легитимация – препратката към Джоузеф Стиглиц и идеята, че олигархията и неравенството са свързани.

Силният удар е в сравнението: всички държави от региона запазват или намаляват неравенството, само България го вдига до „рекорд“. Дори в суровата, разговорна форма на този стенограмeн текст, посланието е ясно: някой е превърнал държавата в машина за разслоение.

Но още по-важно е обещанието му: „Не обещавам възмездия, но обещавам правила еднакви за всички.“ Това е политическият му щит срещу обвинението, че влиза да разчиства сметки. Той се представя като човек на правилата – макар че целият му език е войнствен.

И точно тук се ражда най-голямата му амбиция: „да пресече достъпа… до артерията на публичните ресурси“ и да изгради модели, които да не позволят „повторно възвладяване“. Това е ключова фраза: не просто да победиш, а да направиш така, че победата да не бъде открадната обратно.

Външната политика като капан – Крим, Украйна, Тръмп и „подаръкът“ за модела

Външната политика в българския разговор често е морализиране. Радев я превръща в предупреждение. Отговорът му за Крим е формула, която ще се цитира дълго: „По международното право… по реалността…“ Той рискува – защото знае, че тази тема е мина. Но веднага измества фокуса: който превърне кампанията във външнополитически тест по лоялност, прави подарък за олигархията, която търси легитимация отвън.

Тук се вижда политическият му инстинкт: да не позволи да го затворят в етикети „проруски/проевропейски“, а да извади тезата „национален интерес“ като антидот срещу външните шаблони. Той казва: най-опасното е да сведем поведението до дилема „с кого сме и срещу кого сме“, защото тогава ще бъдем влачени в конфликти по чужда логика.

В частта за войната в Украйна той използва най-силния си личен капитал – военната компетентност. Дори когато спорът е морален, той го води като оперативен: контранастъплението, условията за настъпление, провалът, подценяването на дипломацията. Това е опит да изгради образ: не „симпатии“, а анализ.

После идва и темата за Доналд Тръмп и „съвета за мир“. Радев атакува не целта „мир“, а начина: подпис „без институции“, политика „извън институциите“. Тук той прави мост между външното и вътрешното: проблемът не е Америка, не е Европа, не е Русия – проблемът е, че българската държава е сведена до административен подпис под чужда рамка.

И точно този мост е неговият шанс. Защото ако успее да убеди хората, че външният шум е маска за вътрешния грабеж, тогава думата „олигархия“ престава да е лозунг – става обяснение.

Когато „прошката“ срещне „модела“

Това интервю не беше разходка на бивш президент в студио. Беше входна декларация към нова властова битка. Радев влезе с „прошка“, за да извади от нея право на нов старт. Но излезе с една по-голяма дума – модел – и с обещание, което звучи красиво и страшно едновременно: правила еднакви за всички.

Тук е истинският залог: ако това остане телевизионна реторика, ще потъне като поредната „надежда“. Ако обаче зад думите се появят лица, компетентност, смелост и организация, тогава „Панорама“ ще се окаже моментът, в който България чу най-опасното изречение за всяка система: „няма да е нито лесно, нито безопасно“ – но ще се прави.

А в България най-много се страхуват не от скандала. Страхуват се от онзи, който идва не да крещи, а да прекъсне артерията.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТО ЗА МАЙКИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

Related Topics:#thesofiatimes featured trending българия измама корупция лъжа политика

Up Next

Земеделието е най важния раздел за България

Don't Miss

За кого бие камбаната!

БЪЛГАРИЯ

Помолихте ни да проследиме историята с Георги Семерджиев и какво се случва с него до днес.

Published

1 month ago

August 2, 2026

Author

Помолихте ни да проследиме историята с Георги Семерджиев и какво се случва с него до днес.

На 5 юли 2022 година София вижда една от онези катастрофи, които няма как да бъдат забравени.

Бул. „Черни връх“.

Георги Семерджиев кара мощен Audi Q7.

Скоростта, установена по делото, е 166 км/ч.

В града.

При ограничение 50 км/ч.

Минава на червен светофар.

Кара без необходимата правоспособност.

След употреба на наркотични вещества.

С фалшиви регистрационни табели.

С включена полицейска лампа.

Автомобилът удря такси, след това се блъска в асансьора на метростанцията и се разцепва на две.

На тротоара са 21-годишната Хариет Стефанович и 26-годишната Христина Дилева.

И двете загиват на място.

Не са били в друга кола.

Не са участвали в гонка.

Не са направили нарушение.

Просто са били на тротоара.

И са попаднали на пътя на човек, който се движи със 166 км/ч през София.

След катастрофата Семерджиев не остава на място.

Бяга.

И точно тук започва втората част от историята.

Историята, която вече не е само за един човек зад волана.

А за системата около него.

По разследването излиза името на полицайката Симона Радева.

След катастрофата Семерджиев няма ключове за жилището си.

Според установеното по делото той се свързва с Радева.

Тя му носи метална стълба.

С тази стълба той успява да влезе в дома си.

И да се укрие.

На следващия ден е задържан там.

И тук ми идва първият въпрос.

Как стигаме до момент, в който човек, който трябва да представлява закона, помага на издирван човек да се скрие от него?

Какво точно трябва да се счупи в една система, за да се случи това?

После започват да излизат и още данни.

Че Семерджиев не е бил някакъв неизвестен шофьор, който за първи път попада в полезрението на полицията.

Напротив.

Имал е история.

Нарушения.

Проблеми с книжката.

Фалшиви документи.

Наркотици.

Фалшиви номера.

Полицейска лампа.

И въпреки всичко това на 5 юли 2022 година той отново е зад волана.

И този път цената е два човешки живота.

След случая вътрешна проверка в МВР установява десетки служители, които по различен начин са имали отношение към негови нарушения и проверки през годините.

И тук вече въпросът е много по-голям от Семерджиев.

Как един човек може толкова дълго да трупа нарушения и въпреки това да продължава?

Колко пъти трябва някой да покаже, че няма намерение да спазва закона, преди системата най-накрая да го спре?

Трябва ли винаги да чакаме трупове?

Следват делата.

Семерджиев е признат за виновен по няколко обвинения.

За катастрофата.

За управление след употреба на наркотични вещества.

За използване на фалшива шофьорска книжка.

За фалшивите регистрационни табели.

За държането на наркотични вещества.

За бягството след катастрофата.

На 21 май 2025 година Върховният касационен съд потвърждава окончателно присъдата му.

20 години затвор.

Решението е окончателно.

Освен това е осъден да плати и обезщетения на близките на загиналите.

И тук може да се каже нещо, което в България не го казваме често.

Този път делото не се влачи десетилетие.

От катастрофата до окончателната присъда минават малко под три години.

Това е важно.

Защото показва, че когато институциите искат, съдебната система може да стигне до финал сравнително бързо.

Но остава въпросът:

Защо трябваше първо да загинат Хариет и Христина, за да бъде спрян човек, който според данните по делото отдавна е давал сигнали, че е опасен на пътя?

А какво стана със Симона Радева?

И тук историята вече също има окончателен край.

През 2025 година Софийският районен съд я осъжда на 5 години затвор за лично укривателство.

Присъдата е обжалвана.

На 19 юни 2026 година Софийският градски съд постановява окончателно:

3 години и 6 месеца затвор.

Ефективно.

При първоначален общ режим.

Съдът приема, че Радева е действала умишлено и е имала намерение да прикрие действията на Семерджиев.

Решението не подлежи на обжалване.

На 26 юни 2026 година тя е задържана.

След това е конвоирана в затвора в Сливен, където започва да изтърпява присъдата си.

Така че днес, през 2026 година, картината е ясна.

Георги Семерджиев – 20 години затвор.

Симона Радева – 3 години и 6 месеца затвор.

И двамата с окончателни присъди.

Но за мен това не е история само за две присъди.

Това е история за предупрежденията преди тях.

За всички онези моменти, в които някой е можел да каже:

„Дотук.“

За всички нарушения, които са били известни.

За всички проверки.

За всички хора в системата, които са виждали какво се случва.

За всички възможности тази история да приключи преди 5 юли 2022 година.

Защото правосъдието след смъртта е необходимо.

Но превенцията преди смъртта е още по-важна.

Хариет и Христина не могат да бъдат върнати.

Никакви 20 години.

Никакви 3 години и 6 месеца.

Никакви обезщетения.

Никакви дисциплинарни проверки.

Нищо от това няма да върне две млади жени, които просто са стояли на тротоара.

И точно затова този случай трябва да се помни.

Не само като „делото Семерджиев“.

А като въпрос към държавата:

Колко сигнала са достатъчни?

Колко нарушения?

Колко фалшиви документи?

Колко полицейски услуги?

Колко пъти трябва един човек да покаже, че не се страхува от закона, преди законът най-после да започне да се страхува за хората около него?

Защото когато системата не спира навреме един опасен човек, накрая някой невинен плаща цената.

В този случай цената има две имена.

Хариет.

И Христина.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

БЪЛГАРИЯ

Мамините синчета – част 3

Published

1 month ago

August 1, 2026

Author

Вече два пъти говорихме за „мамините синчета“.
За млади мъже, около които има пари, известни семейства, скъпи автомобили, нарушения и онова опасно усещане, че зад волана могат повече от останалите.
Днес продължаваме.
Този път с две имена.
Двама млади мъже.
Две тежки катастрофи.
Двама загинали.
И един и същ въпрос – защо някой трябва да плаща с живота си за чужда самоувереност?

Започваме през 2020 година.
19 април.
Великден.
София.
22-годишният Кристиан Николов управлява Audi Q7 по бул. „Черни връх“.
Пред него, на червен светофар, чака автомобилът на журналиста Милен Цветков.
Милен не се движи.
Не изпреварва.
Не участва в гонка.
Просто чака на светофара.
Audi-то се врязва в автомобила му с близо 100 км/ч.
Ударът е жесток.
Милен Цветков умира.
По делото е установено, че Николов е управлявал след употреба на наркотични вещества.
Върховният касационен съд окончателно го признава за виновен и му налага 9 години лишаване от свобода.
Освен това той остава без право да управлява автомобил за 10 години.
Кристиан Николов е син на бизнесдамата Десислава Николова.
Няма да твърдя, че произходът му е повлиял на делото.
Няма да говоря за „чадъри“, за които нямам доказателства.
Фактите и без това са достатъчно тежки.
Един човек е спрял на червен светофар.
И никога повече не се е прибрал.
Девет години затвор.
След тях Кристиан Николов ще продължи живота си.
Милен Цветков няма тази възможност.
И стигаме до 11 ноември 2023 година.
Пътят София – Варна край Велико Търново.
Начо Пантелеев управлява автомобил със 165 км/ч при разрешени 90 км/ч.
Сто шестдесет и пет.
Следва катастрофа с автомобила на футболния треньор Ферарио Спасов.
Ферарио Спасов загива.
Пантелеев е млад водач.
Но последвалото дело не говори за една случайна грешка.
Съдът отчита системно неспазване на правилата за движение.
Първоначално Начо Пантелеев получава 5 години затвор.
Апелативният съд увеличава наказанието на 9 години.
На 24 октомври 2025 г. Върховният касационен съд окончателно оставя деветгодишната присъда в сила.
Той е лишен и от право да управлява автомобил за 11 години.
И тук отново няма нужда да измисляме „чадъри“ или да обвиняваме роднините му.
Има съдебно установени факти.
165 км/ч при разрешени 90.
Системно неспазване на правилата.
И един загинал човек.
Кристиан Николов – 9 години.
Начо Пантелеев – 9 години.
А отсреща?
Милен Цветков – мъртъв.
Ферарио Спасов – мъртъв.
Различни години.
Различни градове.
Различни автомобили.
Но отново виждаме нещо познато.
Млади мъже.
Скъпи и мощни автомобили.
Висока скорост.
Наркотични вещества в единия случай.
И хора, които плащат окончателната цена.
Нямам нищо против човек да има богати родители.
Нямам нищо против на 20 и няколко години да кара автомобил, за който други работят цял живот.
Нямам нищо против човек да има десет коли, стига да са придобити законно.
Но в момента, в който излезеш на обществен път, фамилията ти няма значение.
Парите ти нямат значение.
Колата ти няма значение.
Правилата трябва да бъдат едни и същи за всички.
Защото физиката не знае кой е баща ти.
Червеният светофар не знае коя е майка ти.
А човекът в другата кола със сигурност не е длъжен да плати с живота си за нечие самочувствие.
И точно това е причината да пиша тази поредица.
Не за да обвинявам родители за действията на пълнолетните им деца.
Не за да измислям връзки и протекции.
А за да задавам един много по-прост въпрос.
Колко нарушения, колко катастрофи и колко погребения са необходими, преди да започнем да спираме опасния водач преди трагедията, а не да го наказваме след нея?
Защото след катастрофата вече е късно.
Тогава започват експертизите.
Делата.
Присъдите.
Обжалванията.
Но някъде другаде вече има семейство, което чака човек, който никога няма да отвори вратата.
И колкото и години да получи виновният, едно нещо никога не се променя.
За него присъдата има край.
За близките на жертвата – няма.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ

БЪЛГАРИЯ

Оттеглянето на Борислав Сарафов не е реформа

Published

2 months ago

July 24, 2026

Author

Оттеглянето на Борислав Сарафов не е реформа – реформа ще е, когато начинът на работа на прокуратурата е различен и тя търси справедливостта.

Надявам се прокуратурата да се реформира отвътре. Премахването на Сарафов от поста – нещо непостижимо дълго време, показва, че хората, които стояха зад гърба му и го задължаваха да остане на поста, за да ги пази, са изгубили влиянието си. Българските прокурори трябва да осъзнаят, че този модел на завладяната държава е нетърпим. Това заяви вътрешният министър Иван Демерджиев пред bTV.

„Петьо Петров се издирва, но начина, по който подхожда прокуратурата, е непонятен за мен. Гарантирам, че страницата не е затворена. В МВР ще направим всичко, за да стигнем до истината. Ако прокуратурата иска да си върне част от доверието, нека не затваря тази страница. Децата на Пепи Еврото трябва да разглеждат делата на Пепи Еврото.

За казуса с незаконния град във Варна и на въпрос къде е Олег Невзоров, той уточни: „Имаме данни, които проверяваме, вероятно не е в България. Търсят се за разпит всички с касателство към случая. Най-важното обаче е как се стигна до тази ситуация.“.

„Няма друг случай в историята на ДАНС – да се издаде заповед и да се оттегли от създателя си дни по-късно. Не е приемливо, когато говорим за национална сигурност, да няма обяснение. Ако някой убеждава обществеността, че не е знаел за случващото се във Варна, това е абсурдно. Институциите трябва да обяснят бездействието си. Допустимо ли е в една правова държава, членка на ЕС и НАТО, да се случва нещо подобно – някой да създаде територия, на която да създаде собствени правила“, категоричен е той.

Това е само най – смрадливата част. Под тях има още 2 – 3 дузини безполезни идиота.

За случая „Петрохан” той коментира: „Правя всичко необходимо, за да се запозная с извършените до момента действия. Странно е как основни свидетели са разпитани и са буквално изпратени да отидат в Мексико. Има сериозни съмнения дали е събрана цялата информация в пълен обем. След проверката ще уведомя обществеността. Прокуратурата минимум е неглижирала този случай – имало е подадени сигнали, за мен е необяснимо защо няма сериозна работа.

На майките на Калушев и Златков той обеща, че ще се срещне с тях: „Трябва обаче да са наясно, че когато говорим за материали по разследването, това е изцяло на терена на прокуратурата. Ще опитаме да стигнем до ключови свидетели и да се работи с тях.“

За задържането на Васил Михайлов, министърът уточни: „Да не забравяме, че се посегна на наш служител. Михайлов е опасен за околните, направихме всичко необходимо, не беше лесно. След трудно преследване се стигна до задържането му. Той и кръгът около него се стараеха да не се стигне дотам. Получавал е помощ не толкова за служители на МВР. Имаме информация за теч на информация, но основно са помагали други хора. Действията им бяха много професионални.“

Относно трагедията след наркопарти в Благоевград, Демерджиев обърна внимание, че проблемът е сериозен и случилото се е симптом.

„Мотивирани сме да спасим всеки живот, който можем. Проблемът е неглижиран от години. Трябва превенция, която обаче отдавна отсъства в страната, работа с наркозависими. За три седмици свършихме доста работа, работим активно и с хора от неправителствения сектор. За първи път от много време се опитваме да изградим комплексна стратегия, не просто да провеждаме акциите си. Радвам се, че държавата се събуди. Ако обединим усилията си и ако обществеността ни подкрепи, ще имаме добри резултати“, каза още той.

„Кметът на Кърджали се разследва за няколко случая. Единият е по сигнал за изнудвани от кмета дружества. Конкретният случай е за нередности по поръчка за кучешки приют. Разпитът на кмета следва действията по събиране на документи чрез претърсване и изземване“, коментира също така Демерджиев.

„Хамид Хамид ме пита с писмо вярно ли е, че проверяваме Делян Пеевски. Да, проверяваме Пеевски, както и всеки друг гражданин на България. Никой не трябва да се чувства специален, законът е еднакъв за всички. Има немалко данни за Пеевски“, обяви той.

Споделете мнението си в коментарите! 👇

СЪВЕТИ ЗА РОДИТЕЛИТЕ

ПРИКАЗКИ ЗА ДЕЦА

ПЕСНИ ЗА ДЕЦА

ПРИЯТНА МУЗИКА ЗА ВАШЕТО КАФЕНЕ, БАР, РЕСТОРАНТ, СЛАДКАРНИЦА, ДОМ